Б
ял човек качил индианец в автомобил. Пътували малко. Индианецът го помолил да спре. Слязъл и седнал на земята в мълчание. Поседял, станал и се върнал.
След известно време пак помолил да спрат и направил същото. Белият попитал: – Защо все ме караш да спирам? Слизаш и само седиш. Губим време! – Много бързо се движим. Душата ми не може да настигне тялото. Трябва да й дам време. Спирам, за да я изчакам. – отговорил индианеца.
Живеем с такава скорост, че душата ни не може да настигне тялото. Губим разликата между спешното и важното. Нямаме време да се запитаме кое е важното. Пристрастени сме към часовника, към бързането да свършим всичко, към мултитаскинга. И губим баланса.
Често сме като бели мишки, които въртят на място. Харчим гигантски усилия в кръг и без резултат. И съзнавайки, че няма резултат, въртим по-бързо с хипотезата, че ако вкараме повече усилия, ще постигнем резултат.
Здравословно е да спрем. Наистина да спрем. Здравословно е за психиката и за мисълта. Нашето подсъзнание никога не спира да работи и да генерира решения. Просто каналите към съзнанието, което може да ги обработи, са затлачени от спешности и тревоги.
Да спрем и да се погрижим за важните неща. Сред тях има толкова значими, че ако тях не направим, всички останали, които сме свършили, може и да нямат особено значение. Да се погрижим за най-важните си роли. И за себе си: за тялото, ума, духа и сърцето си; за нещата, които ни радват, стимулират, развиват, носят смисъла.
Comments